Наскоро се сблъсках с реалността под формата на метална ограда. В момента се уча да шофирам и докато паркирах назад се блъснах доста брутално в оградата. Какво научих от това?

Научих, че досега съм живял в един магически, измислен свят, изпълнен с очаквания, предположения, мечти, който рядко съвпада с реалността. В моя магически свят нещата стават 50 пъти по-бързо, всеки прави това, което му кажа, справям се отлично с всяка задача, независимо колко е тежка.

В един момент моят измислен свят се сблъсква с реалността и аз се ядосвам за това, че моят свят не отговаря на реалността. Нещата не стават толкова бързо, колкото искам, задачите са доста тежки и всъщност нараниш ли някого нямаш втори шанс с него. В моя свят колкото и да съм наранил някого продължавам да си мисля, че мога да го срещна отново, да получа втори шанс, но в реалния свят този човек вече е забравил за мен.

И докато аз си представям как си говоря с него, как се смеем заедно, как сме изчистили взаимоотношенията си, то реално този човек никога повече няма да иска да ме види, каквото и да направя. Защо? Защото си спомня емоцията, която е изживял с мен и не иска тя да се повтори.

В реалният свят нямаме право на грешки. Ако допуснем такива, то плащаме много висока цена – момичето вече не иска да ни вижда, оградата е счупила бронята и трябва да плащаме или приятелите не те канят на рождените си дни.

В моя свят обаче не е така. В него няма грешки, а има само уроци и нищо не е толкова фатално, колкото изглежда на пръв поглед. В него има стратегии, планове, мечти, които може би ще се сбъднат един ден. Благодарение на този свят съм изключително смел, понеже мога да направя и най-рискованото нещо и дори и да се проваля няма да има значение, понеже това е ценен опит. И сякаш не усещам толкова тежестта от провала като другите хора.

Досега се бях заключил в собствения си магически свят, може би криейки се от реалността, но е крайно време да изляза от него. Или поне малко.