Този месец сложността се вдигна драстично. Минах на пълно работно време, опитвам се да се справя със стреса по всякакъв начин, парите са ми разпределени до стотинка и продължавам да се провалям с жените.
Стресът означава, че сме заплашени по някакъв начин в средата, в която се намираме. Мозъкът ни предпазва от опасности и един от механизмите е да използва стреса. Например имаме важна среща в 17 часа, а в момента е 10 часа. За мозъка това е заплаха и ние се стресираме. Ще се справя ли на тази среща или ще се изложа? Спомняш ли си как миналите пъти се излагаше?
7 шибани часа, в които мозъкът мисли всякакви сценарии какво ще стане и или подготвя планове, за да се справим, или прави планове за бягство. Колко услужливо. Всъщност причината да съм стресиран е че поех много отговорности на крехка възраст и хората очакват резултати от мен. Как стана така? Всъщност аз съм си виновен. Исках да постигна нещо повече - много повече, но нямах нужната подготовка. Това всъщност е нагледен пример, че не най-подготвеният кандидат заема дадена позиция, а този който я иска най-много.
В момента решавам проблема със стреса като подобрявам подготовката си и паралелно с това ходя на йога. Така, след може би година-две напълно ще съм решил проблема. Друг вариант би бил да се откажа от всички тези отговорности, които имам и да сменя фирмата с такава, в която има по-малко стрес. Планирам да се боря докрай и да видя какво ще стане. Колко ли още мога да издържа? Каква ли цена ще платя за всичко това или пък ще съм само на печалба?
Относно парите - отново се срещам с моя стар приятел - бедността. Всичките ми пари отидоха за личностно развитие, дрехи и храна. Струваха ли си ~2000 лева, които дадох за личностно развитие? Със сигурност. Но може би отново прекалих.
Бедността е може би най-добрият учител, който може да има човек. Но това не е учител, който просто ти нанася слабата оценка в бележника. Това е учител, който ти бие кроше, когато сбъркаш. Бедността може да бъде стимулираща, но едновременно с това и смъртоносна. Планирам това да е последната ми среща с нея. Писна ми вече.
За жените - от 1 година се опитвам да си намеря приятелка. Оказа се, че това е невъзможно. Не съм мускулест, висок и със сини очи. Не съм и богат наследник. Всъщност анализирах нещата и излезе, че искам приятелка, защото обществото очаква от мен да имам (или поне аз си мисля, че то очаква това от мен). Аз искам свобода и да харча парите си за смислени неща, а не за рози, подаръци и скъпи почивки. Защо си губих времето цяла година? Какво си мислех, че като съм във връзка всичко ще е розово и ще съм безкрайно щастлив? Да, наистина има двойки, при които се получават нещата и са щастливи, но това е по-скоро изключение.
Ако имах много повече пари, очевидно нещата щяха да стават много по-бързо. Но пък абсурдният ми характер пак щеше да ми пречи да съм щастлив. В крайна сметка сякаш няма смисъл да хабя повече усилия и е време да се фокусирам върху нещата, които ми носят резултат, а не върху имагинерно щастие. Но пък колко време ще издържа така?
Знам, че не трябва да пиша толкова дълги постове, но какво да се прави. В следващите постове мисля да доразвия тезите си за бедността и за жените. Ще бъде интересно.
С ПАВЕЛ ВЕЖИНОВ на ПРИКАЗКА за МАРСЕЛ ПР...
На днешния ден, САЩ извършиха недомашно ...